Наскоро покрай новото тренерче, което ме занимава на тренировките по бокс, се замислих за обученията и видовете подход. Аз например съм от тези хора, които по-скоро не понасят някой да им казва какво да правят, затова симулирам успешно слушане докато ми се обяснява, после си сядам на задника и сама се уча. Това например ми беше голям проблем в сегашната работа, докато още се обучавах. Не за друго, ами бях свикнала аз да бъда обучаващият и то процедурата беше страшна - имах си изградена система с нещата, които нубовете трябва да упражнят и научат преди да ги пуснем да говорят глупости на клиентите.
И трябва да си призная, че работеше - ей говна Лопи стана съпорт от класа. Верно, във всеки един момент от обучението си мислел, че ей сега, ако сбърка ще започна да го налагам с тежки предмети по главата, но да... сприхава съм малко. По-скоро съм нетърпелива, защото голяма част от обучението ми целеше човека срещу мен да се научи да вижда логиката в нещата, да мисли - та задавах им въпроси, на които да разсъждават (леснички такива), обаче те от мен ли, от друго ли спичаха, все говореха глупости и аз изтрещявах. И все пак работеше системата - учеха се децата, а аз самодоволно потривах ръце.
В Тамбълуид обаче много се дразнех на системата за обучения в началото - разчиташе се предимно на собствена инициатива, четеш по цял ден документация и даже няма кой да те подритва на края на деня да види какво си свършил, а това си е нужно дори за работохолици като мен. После като ми започна техническото обучение (ще рече дадоха ми достъп до виртуални машини и ми дадоха да цъкам и да пробвам да отговарям на тикети), някой от тийм лийдовете ми даваше задачки да се занимавам и в най-най краен случай, ако изобщо не се сетя как да конфигурирам продукта по зададения начин или да реша някакъв проблем, ми казваха отговора. Преди това изкуквах в опити да го намеря сама. Като не знаеш нещо как трябва да работи, е много трудно да му решиш проблема - най-малкото може хич да не е проблем, а просто дефолтското поведение.
Следващият етап беше писането по тикети. Тогава преди да пратя на клиента отговор, трябваше да мина през лийдовете за проверка. Това също доста ме дразнеше, защото едно време аз бях тоя, който проверява отговорите. Най-малко като стил за изразяване не смятам, че могат да имат претенции, защото знам как да говоря с клиент, а английски ползвам вече 10 години. Ама на - намери се един лийд, който на един от отговорите ми насвятка някакви ебати забележките, аз издивях и си тръгнах 10мин по-рано от работа, за да не го наритам. Описвал ми най-лошия възможен сценарий на реакция от страна на клиента и затова не одобрил тея реплики. Пичът беше коментирал под всяко едно изречение, направо беше съдрал текста от критики.
Е, не се прави така. В смисъл, има хора, при които работи - тези, които се мотивират от отрицателна критика, тоест “Аз ли не мога да го направя това?! Охооо, ся ше видиш ти!”, ама аз не съм от тях. Аз вярвам в съвсем друг подход - за да не наплашиш или отчаяш човека срещу теб, най-напред му казваш нещо поощрително, правиш положителен коментрар за нещо от работата му, за да му привлечеш вниманието и после много лекичко започаш да вмъкваш пропуските и ЗАДЪЛЖИТЕЛНО обясняваш ЗАЩО са пропуски и КАК могат да бъдат преодолени. Конфликтът с лийда, породен от моя безкрайно разярен, но формален отговор, беше после издигнат до мениджърско ниво и всички идваха да ме успокояват и да се извиняват, което реално не беше нужно, защото и аз бях реагирала пресилено (пак повтарям - сприхава съм!).
Но да се върнем към причината за този пост, а именно новия ми треньор. Супер сърдечен човек, с много добро отношение към хората, едновременно с това създава много динамична среда, така че не можеш да се измъкнеш с “мързи ме”, “изморих се” и други такива лигавщини. Не че няма да те остави да дишаш, ако си издъхнал след някакъв спаринг, просто успява да създаде енергична среда и ти самия не се чувстваш в позиция да се лигавиш и скатаваш. Осъзнавам напълно, че ако не беше започнал да се занимава с мен, изобщо нямаше да я докарам до тук. Просто нещата си следват някакъв принцип - първо това, после другото, накрая третото, а аз не знаех кое след кое трябва да усвоя.
Той реално не е треньор по професия. Работи май на 2-3 места, също е фитнес инструктор, обаче боксът го радва много и обича да се занимава с другите, така че има няколко нубчета, с които се разбира всеки ден кога да се видят на тренировка. И още нещо - никой не му дава пари. Оставят се 4 кинта за залата при истинския треньор, онзи мързеливия, който не ни товареше с Лопи първите дни, а бате Венци го прави просто защото му харесва. И не можех да не се сетя и за инструктора ми от шофьорския курс. Готин човек, обаче много ми крещеше и аз още първата седмица реших, че понеже съм жена и щом така ми крещи, явно никога няма да бъда добър шофьор. И верно карам ужасно.
Затова и не шофирам - не обичам да правя неща, които не ми се отдават. Правя ги когато съм сама, за да мога да си видя грешките самостоятелно, да намеря начин да ги поправя и вече да се справям по-добре. С шофирането нали малко трудно, а и опасничко, но може и да намеря начин или човек, който ми пасва на характера, толкова колкото Венци.